Тя е сред онези, които са избрани да поемат ударите на съдбата и да се борят с жестоките й капризи, за да могат от позицията на натрупания опит да оценят кратките моменти на истинско щастие. Защото, когато си на 18 години и очакваш дете от мъжа на живота си, а той загива в катастрофа, ти трябва нещо повече от непоколебима воля, за да съхраниш себе си и да продължиш напред. А когато си емигрант в Америка, без работа и пари, и се налага сама да се грижиш за детето си, е необходимо да вложиш цялата борбеност, на която си способен, за да оцелееш. Милена обаче се справя с всички препятствия, които й поднася животът, и излиза от тях, съхранила усмивката си. Именно такава - жизнерадостна и преливаща от емоции, я срещам половин година след като се е завърнала в България. Тя отново е във вихъра на поредното предизвикателство, което обаче този път си е поставила сама - да се откаже от сигурния живот и добре платената си работа в Лос Анджелис, за да се прибере в родината си. Първата й стъпка е да събере късчетата спомени и преживявания, които последните четири години е подреждала в своя блог. Като парченца от пъзел те се превръщат в книга и от тях се ражда "Аз, бLолинята".
Как реши да издадеш блога си на книга?
Първоначално изобщо нямах такова намерение, мислех да издам сборник с есетата, които съм писала през последните 6 години. Хрумна ми обаче да сложа между тях и постове от блога си, свалих го на хартия и си дадох сметка, че сам по себе си той също е доста интересен. Все пак в него обикновено не пиша "Днес ме боли главата и ще си купувам обувки", а разказвам за събития от живота ми в Америка, истории за бизнеса, в който работех (последните години Милена работи в ексклузивната фирма за свръхскъпи луксозни бижута David Web - бел. ред.) и за някои от най-богатите хора, които срещнах там. Описвала съм и ситуации в България, които изглеждат по различен начин, когато ги гледаш отвън, връщанията ми тук, вечната дилема къде ти е по-добре. В емигрантския живот има една обреченост - на което и от двете места да си, винаги ти липсва другото. Книгата събира преживяванията ми от октомври 2006-а до пристигането ми в България.
Как изобщо реши да правиш блог?
Хареса ми, защото освен писането дава възможност да слагаш снимки и клипове. А аз по принцип съм много мултимедиен човек - занимавам се с фотография, понякога снимам видеа, обичам да си играя с Photoshop.
Защо не започна да го пишеш на английски?
Последните 4-5 години доста съзнателно ориентирах живота си към България и знаех, че ще се върна тук. През 2006-а още не бях готова за тази крачка, но бях убедена, че ще се прибера. Освен това си дадох сметка, че на английски никога няма да съм толкова ловка с езика, колкото съм на български. Разбира се, в началото никой не четеше блога ми, но като всяко нещо, ако си упорит, то ти се отплаща. Толкова много хора са ми казвали, че следят постовете ми и им е интересно, така че не съм сбъркала. Може тук, в България, да направя блог на английски. (Смее се.)
Кой предложи заглавието на книгата "Аз, бLогинята"?
Аз си го измислих.
Защо блогинята?
Защото твоят блог е твоето пространство, в което ти си Бог - никой не ти казва какво да пишеш, какво да постваш и имаш пълна свобода.
А има ли и коментари към постовете ти от страна на "простосмъртните"?
Да, но ги направих с модерация, защото се включваха анонимни личности, които изливаха върху мен всякакви гадости. Казах си: "Имам избор, не желая да се публикуват такива гнусотии". Разбира се, има хора, които не са съгласни с нещата, които пиша, и аз публикувам мненията им, но има и доста нахални индивиди, които идват и ти казват, че си тъп, грозен и ужасен. Е, аз пък съм блогиня - просто ще ги изтрия.
Защо реши да се върнеш?
Животът ми много се промени, когато майка ми почина внезапно през 2004-а. Беше страшен шок, а година по-късно също така изведнъж почина и баща ми. Той не даваше и дума да се каже за това да се прибирам и ако беше жив, сигурно нямаше да го направя, за да не го притеснявам. Тук обаче имам няколко много близки хора - свекърва ми (бабата на дъщеря ми), кръстницата ми, една възрастна моя леля – документалистката Невена Тошева. Дадох си сметка, че живеейки далече от родителите ми толкова години, нямах възможност да бъда около тях, когато им е било трудно. На мен също не ми беше лесно, защото трябваше сама да си отгледам детето, но си казах, че искам хората, които са останали тук, да знаят, че съм наблизо и мога да помогна.
Работила си десет години като търговец в компания за луксозни бижута.
Харесвах си работата, която беше добре платена и ми осигуряваше приличен стандарт. Бях добра в нея - умение, което развих от живота си в Щатите, и въпреки това тя не бе нещото, което сърцето ми искаше. Всяка сутрин ставах рано, през деня бях като един войник с безброй задачи, прибирах се и на следващия ден всичко се повтаряше отново. Освен това в Америка се живее изключително изолирано, което дотолкова почна да ми тежи, че ми идваше като Гъливер да прескоча до България. И си казах: "Животът е много кратък, дъщеря ми тръгна по своя път, а аз искам сутрин като стана и си направя кафето да започна да пиша, а не да се занимавам с бижутата на милиардерите". Сложих на кантара двете неща - от едната страна поставих сигурността, зад която обаче се крие голяма празнота, а от другата - България с всички проблеми, масовото киселеене на хората и финансовата нестабилност, но пък с далеч по-забавния живот.
В работата ти си срещала много заможни личности. Какви са богатите хора на Америка?
Много затворени. Сред клиентите ни бяха бизнесмени, попадащи сред 400-те най-богати в света в списъка на списание Forbes. А когато притежаваш толкова много пари, ставаш част от един ограничен кръг, който се пази от външни хора. Срещала съм богати възрастни мъже, разведени или вдовци, които са ме ухажвали, но на мен те не са ми интересни.
Кое е най-скъпото бижу, което сте продавали?
Преди три години една 89-годишна дама си поръча пръстен с изумителен диамант. Тя го направи от ревност, защото шест месеца по-рано нейната доведена дъщеря поиска от нас да й намерим скъп брилянт и ние изпълнихме поръчката й. Възрастната дама дойде и каза: "Аз също искам диамант, но по-голям". За нея открихме изключителен камък, който струваше 5 милиона долара и беше 30 карата. В завещанието й пишеше, че след смъртта й той няма да остане за нейните внучки, а трябва да бъде продаден и парите да се върнат към цялата сума от имуществото й. Дамата почина две години по-късно, а моят шеф успя да препродаде диаманта чрез аукционната къща Sotheby's и постигна рекорд за най-високата цена, плащана за карат.
Част от живота ти в Щатите е и работата ти в бутика на Dior в Ню Йорк.
Да, бях там шест години. По това време тъкмо беше излязъл филмът "Евита" и Мадона трябваше да пее на Оскарите. Тогава Джон Галиано беше изпратил в бутика специално за нея два Haute Couture тоалета, с които тя да се представи на Червения килим. Аз използвах възможността и се намъкнах в двете рокли. (Смее се.) Не можах да ги закопчея напълно, защото тя е много дребничка, но все пак бях с тоалета, който Мадона носи на Оскарите! А иначе наши клиенти са били Къртни Лав, Камерън Диас, Лив Тайлър, Шарън Стоун и много други звезди.
Зная, че по интересен начин си започнала първата си работа в Щатите - за модната марка Hermes.
Да, с мошеничество. (Смее се.) Излъгах ги, че съм работила за Chanel в Париж и понеже говорех много добре френски и бях адски убедителна, те ми повярваха. Но ако имаш дете, което трябва да издържаш, понякога се налага да излъжеш. Интересното е, че когато пристигнах в Щатите, бившият ми мъж (След смъртта на Ради Вълов - бащата на дъщеря й, Милена се омъжва, но бракът й бързо се разпада - бел. ред.) ме взе от летището и минахме покрай един площад, където видях надписа Hermes и му казах: "Тук ще работя".
Завършила си кинорежисура, направила си два късометражни филма в България. Как след като си постигналa толкова неща се започва отново от нулата?
Разведох се с втория ми мъж много скоро след като пристигнах в Америка и там нямах никого - нито приятели, нито роднини и в такъв момент те интересува само едно - оцеляването. Аз имах малко дете с мен, трябваше ми сигурна работа, която да ми носи пари ежеседмично, а киното и журналистиката не можеха да ми го осигурят. Избрах да имам по-обикновен живот, но по-стабилен. Освен това си имах чисто мои лични демони, които трябваше да преодолявам.
Какво помниш от първия си ден в Америка?
Помня първата си вечер след пристигането - ходихме в някакъв Mall, където ядохме в едно заведение - "Френски живот". Беше много вкусно, миришеше хубаво, а аз идвах от България, където тъкмо беше започнала Лукановата зима и нямаше откъде да купя мляко за дъщеря ми Радина...
Дъщеря ти сега с какво се занимава?
Тя завърши психология в университета USLA и реши, че иска да се занимава с право на околната среда. Приеха я в Pace University, където имат много добра програма по тази специалност, и сега е втора година студентка там. Но като се развихри кризата, реши да специализира и в други насоки. Сега един семестър ще учи европейско право в Лондон, което ще й даде възможност някой ден да работи и във Великобритания.
Радина не се ли е насочила към писането?
Тя искаше да напише книга за кралица Марго и 4-5 години се подготвя, изчете всичко за нея, даже ходи във Флоренция. Тъкмо беше започнала, но сега ученето е нечовешко и няма никакъв личен живот и време. Тя пише на английски историческа художествена литература.
Приличате ли си?
Всъщност Радина е с доста по-романтични възгледи, по-консервативна е от мен. Ние сме съвършено различни като характери, но никога не сме се карали. (Гласът на Милена се разтреперва.) Когато тя замина преди година и половина, аз се огледах в къщата в Америка и си казах: "Време е и аз да тръгна, не мога да живея сама".
Спомена, че са те ухажвала богати мъже. Предполагам, че си срещала и доста интересни.
Много интересни не съм срещала (прекъсва ме Милена и се разсмива - бел.ред.) На мен не ми допадат богатите бизнесмени, харесват ми хора, които се занимават с изкуство, но къде да ги намеря? Освен това като ги намеря, аз коя съм? Емигрантка, сама жена с дете и търговка? Може би ако бях на 21 години...
И ако си без дете...
И може би... но просто случаят не е такъв. А и не съм от онези жени, които са си поставяли за цел да се омъжат. Имала съм гаджета, разделяла съм се с тях, ревяла съм, тръшкала съм се - като всяка жена.
С какво американецът е по-различен от българина?
Американският мъж никога не преследва така, както ще те преследва един българин.
Това хубаво или лошо е?
Лошо - на мен това никак не ми харесва. Канят те на вечеря тази седмица, после отново следващата, после - пак, и ти минава интересът, докато ходим по вечери. (Смее се.)
Бащата на дъщеря ти ли си остава голямата ти любов?
Да (Притихва.) Срещала съм хора с подобни черти, но знаеш че с тях трябва да правиш компромиси. Той си остана някакъв мой идеал, а пък и вече съм реалист.
Замисляла ли си се, ако животът ви се беше стекъл по друг начин, дали би продължил да ти е идеал?
Знаеш ли, аз тогава сигурно щях да имам повече деца - поне още едно. Майчинското ми чувство е много силно, като животински инстинкт е. Сигурно щеше да е различно, но как - нямам идея. Той беше много амбициозен, искаше да прави филми, със сигурност щеше да е човек, постигнал нещо смислено в живота си. Аз пък може би нямаше да съм толкова независима и свободомислеща, колкото съм в момента.
А защо не се реши на още едно дете?
На втория ми съпруг просто не му вярвах достатъчно. Била съм с мъже, които са искали деца, но бях много селективна. Не съм срещала някой, за когото да съм уверена, че ще бъдем толкова време заедно, че да имам дете от него. А не можех да си позволя да родя второ дете без баща.
Как навремето си се решила да родиш Радина - била си само на 18 години.
От 15 годишна искам да имам дете. Като ромка съм (Смее се.) И не съм имала съмнение за баща й, все пак ние щяхме да се женим...
Какво ти е дала дъщеря ти?
Даде ми структура в живота, приземи ме. Тя е много дълбок и мъдър човек, толерантен, вижда нещата от всички страни. Понякога тя казва: "Чакай сега, дай да помислим и поговорим" - все едно аз съм детето. Дала ми е една огромна любов, която аз й давам обратно, незаменима и несравнима с нищо. Тя е светлината, която ме е водила й ме е изпълвала със сила. И една непоколебима увереност, че животът има смисъл.
Имало ли е момент, в който си искала да зарежеш живота си в Щатите и да се върнеш тук, където имаш сигурност?
Не, даже ме беше страх от подобна мисъл. Тук никога не съм чувствала сигурност, докато не си я изградих сама. Родителите ми нямаше да са в състояние да се грижат за мен. В България са ми се случвали много болезнени неща и трябваше да минат много дълги години, за да излекувам тези травми.
Успя ли да ги преодолееш?
Да, чувствам се много щастлива. Изболедувах ги в Америка. Там имат една много хубава максима - "Everything happens for a reason", тоест всичко ти се случва, точно когато трябва и не можеш да го накараш да стане по-рано или по-късно.
Dim lights Embed Embed this video on your site