ЗА шоубизнеса – повече шоу или повече бизнес
„One for the money, two for the show", както пее един от бащите на шоу-бизнеса. В България, поради ограничения пазар и някои особености на славянската душа е далеч повече шоу, отколото бизнес. Затова и твърде често сме свидетели на ред непрофесионални изяви в тази област – певци, които не могат да пеят, танцьори, които не умят да танцуват. Но пък имат огромно желание да страдат в ефир...
Господар на ефира днес е измисленият в представите на управляващите телевизиите зрител. Гонитбата на рейнит се прави в името на хипотетичен зрител – оранус – същество само с уста и анус, изпитващо серийни духовни оргазми от преминаването на предмети и трепет между устата и ануса. Историята около атомното Ку-ку привидно трудно би могла да се повтори днес, защото тя стана възможна заради способността на ранния постсоциалистически зрител да чете между редовете. Достатъчно беше да го убеждаваш сърцато, че нищо не се е случило в Козлодуй, за да бъде той напълно убеден, че се е случило най-лошото. Днес е по-трудно заради многото и различни източници на информация. Тогава имаше едно радио и една телевизия. И все пак има и успешни опити – свинския и птичия грип, например.
ЗА политиката като шоубизнес
И да не се занимаваш с политика, политиката се занимава с теб. Все същият вездесъщ оранус иска тя да сбъдва мечтите му вместо него. Свободата е тежко бреме за носене, а и робът не желае свобода, той желае да има свой роб. На това се основават някои от най-добрите и успешни политически стратегии. Не случайно след големите избухвания на свобода – революциите, идват най-страшните диктатури. Якубинците след Френската революция, Сталин след Октомврийската. Хората не могат да понесат товара на свободата и са склонни да я делегират веднага на най-кресливия юнак, на онзи, който най-гръмогласно твърди, че ще ги оправи, раздавайки справедливост и възмездие. И обикновено така се и случва – той ги оправя. Медиите пък превръщат това в шоу. Далеч по-лесно е да проследиш репликите между двама политици, които взаимно се обвиняват в хомосексуализъм, отколкото да седнеш да четеш предизборни програми и да отбелязваш какво от обещаното са изпълнили и какво не.
ЗА таланта като начин на употреба
И Господ не би могъл да твърди, че съди обективно. А и доказателства в подкрепа на такова твърдение няма. В самата етимология на думата се крие понятието за голямо, скъпо и рядко нещо. Древна мярка за сребро, почит, незапазена до наши дни в оригиналния си вид - това е талантът.
Най-кратката инструкция за употреба на таланта би следвало да гласи: „Прави добро. Ако не знаеш какво е добро, не прави неща, които не би искал да правят на теб". Инструкция, впрочем, дадена от Емануел Кант и известна като „категоричен императив".
ЗА носталгията
И носталгията днес не е онова, което беше едно време... Всъщност никога няма да се отървем, а и не знам дали трябва. Най-често тази форма на носталгия е „жалба за младост". Дядото на опашката не е насторен носталгично към бригадирските лагерни огньове. Той страда по времето, когато му е ставал, по любовните трепети на младостта. А възможността "вратите да не се заключват и да пием вода от улични чешмички" няма нищо общо със соц-а – това е Рая, от който сами се прогонихме. Човечеството като цяло. Дори още не сме разбрали, че изкупуваме греха си. Все още спорим дали има грях, или не....
ЗА оптимизма и песимизма в 21 век
Аз съм оптимист. Вярвам в най-лошото, което хората са способни да си самопричинят. Българите са видели много лошо през живота, но все пак не са изтърпели заедно като нация достатъчно кръв, пот и сълзи, за да се превърнат в един колективен оптимист, каквито са ред други нации. Не ми се ще да съм прав, но май съм. В моята младост – освен всички тривиални анекдоти за песимиста и оптимиста – имаше един, позабравен днес. Кой какво изчува: оптимистът есперанто, песимистът – китайски, а реалистът – автомат „Калашников". Оптимизмът и песимизмът са не само личностни нагласи, те произтичат обикновено от най-важната обществена особеност - степента на вътрешно доверие в обществото. Ако вярваш, че чиновникът ще си свърши съвестно работата, че лекарят ще се отнесе с цялата си грижа към теб, а инженерът – с цялото възможно старание, тогава живееш в общество на оптимисти и самият ти си такъв. Да вярваш, че хората дават оптимума от себе си. Вие преценете оптимисти ли са българите?
ЗА книгите и хората
Не знам кои са книгите, които не искам да прочета, защото не съм ги чел и съответно – не съм ги писал. Но има автори, като Дан Браун например, които най-интересното, което са написали, са данъчните им декларации. Поне за мен. Но и те, явно, са полезни на хората и интересни. Имат успех, предизвикват спорове и дискусии, което е приятно разнообразие в живота на homo oranus. Въпросът е не мишките ще изядат ли книжките, а ще изядат ли хората. Онези хора, които живеят във виртуални фермички и се разстройват, ако служебните им задължения им попречат да си оберат ягодите. Писателите фантасти отдавна се занимават с тенденцията човек да свива материалното си съществуване и да се пренася във виртуалното. Има цял жанр, посветен на това - сайбърпънк.
ЗА екстремните натури и екстремизма
За истински големите неща са необходими авантюристи, които си седят вкъщи, казваше един мъдър писател. Аз не съм екстремна натура – дайвинга е точно обратното на екстремността – той е пълно разтваряне в друг свят, спокойствие, единение и помирение. Това е състояние най-близко до нирваната, защото те завръща в околоплодните води на света. Често практикуващите екстремни спортове са водени от компесаторни нужди, но сред тях има и истниски влюбени в опасността хора, които се стремят да живеят постоянно на границата с безграничното. Там, където Гийом Аполинер проси миост за тях, за живите. И не е непременно необходимо да скачат с бънджи или да се пързалят по лавина. Скачал съм и с парашут, и с бънджи. Няма какво друго да откриеш там, освен себе си. Но пък е полезно да се прави поне веднъж годишно.
ЗА семейството
Е как да стане – хем феминизъм и равноправие, хем патриархално семейство? Степента на общестевно доверие, за която вече говорих, и рухването на ценностите, съчетано с изключително неубедителното присъствие на Българската православна църква, води до днешното състояние, което е съвсем разбираемо. Може би не знаете, но дори в изключително патриархални региони - Кърджали например, над 40% от родените през тази година деца са от родители без брак. Очевидно сме на прага на генерално преосмисляне на идеята за съжителство, на концепцията за семейство. Нямам отговори по темата, имам само въпроси.
ЗА моделите на поведение
Чалга-звездата, а преди това мутрата, бяха достъпен и лесен модел на публичен успех, за който не се изисква полагането на големи усилия, нито пък сложно и трудно образование. Те се появиха съвсем естествено във време, което не може да предложи устойчив и консенсусен модел на успеха. И политиците също не го предлагат, журналистите не го награждават с внимание, освен когато умре – като Киркор Азарян, например. Не е въпросът да се противопоставя изкуството на уличната култура. И в Америка рап-певците са много популярни, но повечето американци не искат да са рап-звезди. Искат да са най-добрите в това, което правят, защото публичното говорене ги насърчава в това им усилие. Тук всеки иска да е някой друг, недоволен от собствената си съдба, вместо да се посвети на нейното изграждане. Силиконовите жени са за еднократна употреба и няма как да не доминират в един свят, където господства опаковката и еднократната употреба като основна ценност. Нomo oranus е щастлив от гъдела, който това протичане му предизвиква. И иска то да се повтаря, и да се повтаря. Точно, както слонът, който помолил врабчето да влети през хобота му и да излезе през задника му. Кеф! След това пъхнал хобота в задника си – безкраен кеф! Но и това омръзва.
За футбола и Евровизия
Парадоксално, но класирането на България на Евровизия доста точно отговаря на степента на нейната масова култура. Не е случайно, че веднъж появило се нещо наистина ценно като Елица и Стунджи веднага беше забелязано и възнаградено с по-добро класиране. Иначе, безспорно, има и геополитика, и традиционни нагласи, но е излишно да се оплакваме. Същото е във футбола – вечното ни оплакване от съдията, от времето, от проклетата съдба... Абе, ти вкарай седем гола, пък съдията нека ти отмени четири!
бр.5 2010 г.